Остров Форсайт (Тихия океан)

Намира се на двайсетина минути път с хеликоптер от новозеландската столица Уелингтън. Маорите наричат голямото 7000 декара парче земя Те-Парупару, което ще рече Добрата. Добра е и цената - 1000 евро на ден, по Коледа и Нова година скача до 1600 евро. В нея влиза луксозно обзаведена вила с място за 7 гости. Многото прозорци и разточително използваният дървен материал създават чувство за домашен уют. Модерната техника личи де факто във всяко кътче на вилата. Икономите на имота снабдяват гостите с морски дарове, плодове и местни ястия. Голяма тераса с чудесна панорама към океана и близките острови допълва идилията. От нея може да се наблюдават плуващите тюлени и делфини или пасящите овце и кози на острова.

Пристигнахме и сложих ръка на очите на Джесика. Погледнах острава, заслужаваше си парите. Беше само за нас.
- Може ли вече да видя? - попита тя.
- Секунда. - казах.
Заведох я пред къщата и вдигнах ръка. Зачаках реакцията й.

Стоях и не можех да кажа дори дума,но все пак всичко беше изпиано на лицето ми.Накрая извиках радостно:
-Тук е прекрасно,Деймън!Страхотно е!-хвърлих се на врата му и го разцелувах-И всичко това е само за нас,така ли?
Той кимна с усмивка.
-Значи те изненадах приятно.
-Определено!-отново извиках аз.-Хайде,нека влезем вътре.Искам да огледам всичко.След това искам там.. и там.. и там-започнах да посочвам наляво-надясно.

Засмях се.
- Успокой се има достатъчно време да разгледаш всичко. Пък и няма никой, само двамата сме. Наех го само за два дни, не ми позволиха повече.
Влязохме в къщата, тя беше голяма и луксозна.

Влязохме вътре.Аз,естествено,останах очарована от всичко.Беше толквоа хубаво!Отидохме в нашата стая.Оправих багажа си и седнах на леглото.
-Деймън,благодаря ти,че ме доведе тук.Много е хубаво.
Той седна до мен,а аз го целунах.
-Какво искаш да правим сега?

- Може да отидем на плажа. - предложих. - Този път може да ти завиждат морските обитатели. - засмях се. - Има още стаи, може да спя в друга.
Свалих си тениската.
- Ще те чакам долу.

Преоблякох се и слязох долу.
-Тръгваме ли към плажа?
Деймън кимна.
По пътя си говорихме за толкова различни неща.Беше ми толквоа хубаво..но се чудех дали това ще продължи само два дни,.Обикновено така ставаше.Както Деймън каза вчера-всичко хубаво си има край..нашият явно се отлагаше за известно време,но колко ли щеше да е то?
-Май се замисли за нещо-изведнъж мислите ми бяха прекъснати от гласа на Деймън.
-Да,замислих се за нас-казах аз.
-Хм..
Стигнахме на плажа.

Обърнах я с гръб към океана и я прегърнах. Започнахме да вървим към водата и след малко се намокрихме. Целунах я и започнах да я пръскам.
- Сега ще те удавя. - заплавих я на шега.

Играехме си като малки деца на плажа.Наистина за малко да не се удавя.Цялата ме заливаше с вода.. Сигурно сме били във водата доста време,но накрая решихме да излезнем и да се приберем отново в къщата.
Когато влязохме му казах,че ще отида горе да си почина,а след това пак ще измислим какво да правим.
-Добре тогава,почини си-отвърна Деймън.
-А ти какво ще правиш?-попитах го.
-Не знам..вероятно и аз същото.
Качих се горе и се излегнах на леглото.

Лежах си на леглото и се опитвах да не мисля за нищо... Трябваше да поспя, да си почина. Затворих очи и се насилих да заспя. Точно сега ли трябваше да мисля за Елизабет. Станах и започнах да си оправям багажа и на пода падна телефона ми. Нали го бях оставил... Ахх. Взех и набрах номера на хотела й.
- Извините, може ли да изпратите в стаята на госпожица Елизабет Хейл една красива червена роза. - помолих.
- Разбира се, някакво съобщение ще оставите ли? - попита рецепциониската.
- Не, просто така.
- Добре, господине.
- Благодаря. - отвърнах и затворих.

Елизабет нарочно не ми отговаряше. След доста време ми отговори.

"Червено като дявола нали?
Благодаря! : )
Е."

Усмихнах се.

"Щом ме мислиш за дявол...
Радвам се, че ти харесва.
Дано те топли в самотните нощи.
Д."

По-голямата част от следобеда бях прекарала в моята стая..сама.Деймън го нямаше при мен,може би беше в някоя от другите стаи..може би се разхождаше някъде-не знаех.Реших да слезна долу и да го потърся.
Някак си се ориентирах и разбрах в коя стая е.Тръгнах да отварям вратата,но изведнъж спрях и първо реших да почукам.

Джесика почука. Изключих звука на телефона и го пъхнах под матрака. Не исках да знае, че съм го взел.
- Влез. - казах.
Тя влезе и се усмихна.
- Почина ли си? - попитах.
Погалих я по бузата и също й се усмихнах.

-Да-отвърнах аз и също го погалих-Времето тук е прекрасно.Отразява ми се много добре.А ти как си?
-Точно като теб-отвърна ми той.
-И какво.. цял следобед ли прекара в тази стая самичък?

- Да, беше ми скучно. - казах престорено тъжно. - Какво ще правим сега? - попитах.
Наведох се към нея и я целунах.
- Може да се разходим в другата част.

-Да,защо не.
Веднага излезнахме.
-Не мога да повярвам,че съм на толкова красиво място-отново започнах да говоря аз-През всичките тези години съм обикаляла почти целия свят,но малко места са толкова хубави-усмихнах се-А и не мога да повярвам,че сме сам сами тук..Как успя да го направиш?Ние го решихме веднага...дори нямаше и час?
Направо се учудвах на Деймън.Когато искаше да е мил и нежен-нямаше равен,но имаше и друга страна..която не исках да виждам скоро,но все имах чувството,че ще се покаже.

- Не забравяй, че съм вампир. - намигнах й. - Важното е, че сме тук, нали?
Прегърнах я и започнахме да се разхождаме по плажа.
- Погрижих се да има достатъчно кръв. - прошепнах.
Джесика се усмихна.
Обиколихме целия остров и после седнахме да вечеряме. Масата беше пълна с най-различни неща. Почти през цяла вечер държах ръката й. След като приключихме я заведох на плажа.
- Звездите май отново ще ти завидят тази нощ. - прошепнах. - И няма да се схванеш.
Джесика се засмя. Целунах я и й показах едно легло с балдахин на средата на плажа.
- Луд си! - извика тя.
- Може би.
Легнахме на леглото и се отдадохме на страстни прегръдки и целувки...

Сутринта се събудих рано.Този път не ме болеше главата,за щастие.Деймън и тази сутрин лежеше до мен,а аз го бях прегърнала.Реших да го целуна,но той се събуди.
-Добро утро-прошепнах аз.
-Добро утро и на теб-каза ми той и двамата станахме.
-Днес си тръгваме-каза той-Жалко,нали!
Погледнах тъжно надолу.Наистина беше жалко...прекарахме само една вечер тук,но беше невероятна.
-Впрочем,благодаря ти за хубавата вечер-ще я помня много дълго.

След малко седнахме да закусваме,а след това,за жалост,трябваше отново да оправяма багажа си.В късния следобед решихме да се разходим за последно тук.
След около час-два вече очаквахме кацането на самолета,с който щяхме отново да се върнем в Мистик Чърч.
Вече беше тъмно,когато видяхме,че самолета приближи,а след малко вече беше кацнал.Качихме се и отпътувахме толкова бързо,колкото и дойдохме.
-Чао,красиво местенце!